Линда Майерс беше тръгнала на вечеря, когато изведнъж заваля проливен дъжд. Тя нямаше чадър със себе си, затова добре поддържаната ѝ коса бързо се намокри и се разпиля по лицето ѝ. Блузата и сакото ѝ също изглеждаха износени и неугледни, след като се напоиха с вода.
Най-близкото място до нея в този момент беше известно кафене, което често се посещаваше от богати и известни хора. Когато стигна до входа, внезапно беше спряна от портиера.
— Госпожо, това е изискано кафене. За да влезете, трябва да имате резервация — започна той, преди да я огледа от глава до пети. — А и не изглежда да можете да си позволите вечеря тук — промърмори той.
Засегната от грубата забележка, тя помоли портиера да повика управителя на ресторанта. Но вместо да я пусне вътре, управителят повтори отношението на портиера и я помоли да си тръгне.
— Госпожо, в момента вътре обслужваме над сто души. Нека не си губим времето тук. Ще трябва да ви помоля да напуснете — каза управителят, на чиято табелка пишеше „Саймън“.
— Нужно ми е само място, където да изчакам, докато дъждът отслабне. Дори ще поръчам нещо — настоя тя.
— Не мога да ви пусна вътре в този вид. Ще изплашите гостите ни — поклати глава Саймън. След тези думи жената си тръгна и се опита да намери друго място, където да изчака.
На следващия ден, когато Саймън пристигна на работа, собственикът на кафенето вече беше там. Той веднага го повика при себе си. — Днес е много специален ден. Очакваме важен гост — мой приятел и съпругата му. Те са потенциални купувачи на кафенето. Затова всичко трябва да бъде в безупречен ред.
Саймън инструктира сервитьорите какво трябва да правят през деня и се погрижи всичко да бъде отлично подготвено за пристигането на ВИП гостите. Същата вечер собственикът го извика до тяхната маса.
— Нека ви представя нашия управител. Той е отлична част от екипа ни. Познава работата си, много е любезен, внимателен, състрадателен и винаги готов да помогне — каза собственикът. Тогава жената се обърна към Саймън с усмивка на лицето.
— Наистина много хубаво. Виждам, че той е точно такъв, какъвто го описахте — каза жената, която се оказа Линда.
Управителят не успя да скрие ужаса по лицето си, когато осъзна, че това е същата жена, която предишната вечер беше изгонил толкова грубо. След като видя изражението му, Линда отново се обърна към собственика на кафенето.
— Имате прекрасен ресторант и толкова очарователен персонал. Съпругът ми и аз с радост ще купим кафенето — каза тя.
На следващия ден Линда и съпругът ѝ веднага се заеха с работа. Те искаха да наблюдават как кафенето функционира всеки ден и да опознаят новите си служители.
Когато Линда видя Саймън, му съобщи неприятна новина. — Саймън, съпругът ми и аз решихме да ви понижим до сервитьор. Не смятаме, че начинът, по който се отнесохте с мен онази вечер, е подходящ начин да се държите с клиент — обясни тя.
Веднага дадоха на Саймън престилка и поднос и той започна работа като сервитьор. Беше унизен, но не искаше да изгуби напълно работата си.
Няколко дни по-късно в кафенето влезе бедна жена. Тя седна на една маса и си поръча сандвич и горещ чай. След като приключи с храненето, Саймън ѝ донесе сметката.
— О, скъпи — каза възрастната жена, докато ровеше в чантата си. — Сигурно съм забравила портмонето си у дома. Толкова съжалявам. Мога да измия чиниите или да почистя ресторанта, каквото и да е, за да ви се отплатя — каза тя.
Саймън поклати глава. — Не се тревожете, госпожо. Този път аз ще платя сметката ви — каза той с усмивка.
Жената започна да му благодари, а той отвърна: — Няма проблем. Хората трябва да си помагат. Преди няколко дни новата собственичка на този ресторант ми даде втори шанс, защото е добър човек. Искам да бъда като нея. В крайна сметка вярвам в кармата.
— Мисля, че отново ще станете управител — отвърна жената. Саймън се обърка, защото не разбираше откъде тя знае за понижението му. В този момент Линда се приближи до масата.
— Тази жена е моя приятелка. Исках да те изпитам и да видя дали наистина си научил урока си. Радвам се да разбера, че си преминал проверката. Можеш да се върнеш към задълженията си като управител още от този момент — каза Линда и го потупа по гърба.
Саймън беше щастлив. Никога не беше виждал такава доброта у човек и беше благодарен, че Линда му даде още един шанс да се справи добре с работата си.
От този ден нататък Саймън ходеше на работа с усмивка на лицето. Той обичаше работата си и всичко това беше благодарение на увереността, която новите собственици на кафенето му вдъхнаха. Отнасяше се търпеливо както към персонала, така и към клиентите, а това помогна на кафенето да стане още по-успешно.
