След смъртта на съпруга си Сара дълго време не можеше дори да влезе в кабинета му.
Всичко там беше останало така, както той го беше оставил онзи ден – чаша с неизпита кафе, отворена книга, старо радио на рафта.
След шест месеца тя все пак се реши да почисти… и намери малък плик, скрит под масата.
На него беше написано:
„Отвори, когато ти е особено трудно.“
Тя мислеше, че няма да издържи – ръцете й трепереха, сълзите течаха.
Но когато прочете това, което той беше оставил вътре… дори съседите не можаха да сдържат сълзите си. 😢
Продължението — в първия коментар 👇👇
Половин година Сара не влизаше в кабинета му.
След погребението просто затвори вратата — не можеше да гледа вещите му, не можеше да чува тишината, в която някога се носеше гласът му.
Една вечер, когато дъждът барабанеше по стъклото, тя все пак се реши.
Всяка вещ беше пропита със спомени: старата чаша, очилата му, моливът с изгризан край.
Под масата, където той обикновено поправяше часовниците си, Сара забеляза плик.
Пожълтял, с неговия почерк.
На него беше написано:
„Отвори го, когато ти е особено трудно.“
Тя седеше дълго, гледайки тези думи, без да може да направи първата крачка.
После внимателно разкъса края.
Вътре имаше само едно писмо.
„Ако четеш това, значи вече ме няма.
Но искам да знаеш, че не съм си отишъл завинаги.
Всяко изгрев, което видиш, съм аз.
Всеки топъл вятър е моето „здрасти“.
И ако ти стане непоносимо, просто сложи чайника, отвори прозореца и ме повикай.
Аз винаги съм до теб.
Твой, Майкъл.”
Сара плака дълго. Но за първи път от месеци насам – без страх и без болка.
На сутринта тя свари кафе, както преди, отвори прозореца и прошепна:
– Добро утро, Майкъл.
От този ден чашата на масата вече не стоеше празна.
